Преди да знам думата "дизайн"
Рисувах, откакто се помня. Не защото някой ме караше или защото имах "талант" (какъвто и да е смисълът на тази дума за дете). Рисувах, защото ми беше интересно. Лист хартия и молив бяха достатъчни, за да прекарам часове в собствения си свят.
Тогава не знаех, че тренирам нещо. Не знаех, че ръката, която рисува, учи мозъка да вижда пропорции, перспектива, детайли. Мислех, че просто си играя. А всъщност изграждах фундамента на нещо, което щеше да стане професията ми.
1. Разглобяване на неща
Имах фаза (доста дълга, честно казано), в която разглобявах всичко - касетофони, часовници, стари радиа, играчки на батерии. Нямах идея как работят, но исках да видя какво има вътре. Как нещата са свързани едно с друго. Защо точно този болт е на точно това място. Какво прави тази малка платка.
Не винаги успявах да ги сглобя обратно. Понякога оставаха "излишни" части (не бяха излишни, разбира се). Но процесът на разбиване на сложно нещо на съставни части е точно това, което правя като дизайнер всеки ден.
Когато получиш brief от клиент, правиш същото: разглобяваш проблема. Какви са отделните части? Как са свързани? Кое е важно и кое е "излишен болт"? Разликата е, че сега ги сглобявам обратно значително по-добре, отколкото на 9 години. Макар че и тогава бях доста упорит.
2. Видеоигрите като дизайн училище
Казваха ни, че видеоигрите са загуба на време. Родителите се притесняваха. Учителите поклащаха глава. А всъщност?
От видеоигрите научих неща, за които по-късно плащах пари по конференции:
Onboarding. Добрите игри не ти дават 20-страничен manual. Учиш докато играеш. Първите нива са tutorial, без да усещаш, че учиш. Това е UX дизайн в чистия му вид.
Feedback loops. Натискаш бутон, нещо се случва веднага. Звук, анимация, резултат. UX 101, научен през геймпад, без да знаеш, че се казва така.
Visual hierarchy. Здравето ти е горе вляво. Картата е долу вдясно. Врагът свети в червено. Без никакви обяснения знаеш къде да гледаш. Дизайнерите на игри решават тези проблеми от десетилетия.
Frustration tolerance. Умираш 50 пъти на един boss. Опитваш пак. Променяш стратегията. Това е дизайн итерация, просто с повече дракони и по-малко stakeholder-и.
Когато днес проектирам onboarding flow за приложение, несъзнателно мисля за тези игри. Как да направя първите стъпки лесни? Как да дам instant feedback? Как да задържа вниманието, без да претоварвам?
3. Любопитството е по-важно от таланта
В училище ни разделяха на "талантливи" и "неталантливи". Ако рисуваш добре, имаш талант. Ако не, уча те да рисуваш кошница с плодове и ти давам четворка. Тази система пропуска най-важното.
Не "талантът" ми помогна да стана дизайнер. Помогна ми любопитството. Защо тази обложка на албум е толкова готина? Защо този сайт е приятен за ползване, а онзи - не? Как са направили тази анимация? Защо някои лога работят от разстояние, а други не?
Любопитството те кара да разбиеш нещата на части (виж точка 1). Да пробваш да ги пресъздадеш. Да се провалиш и да пробваш пак. Това е дизайн процесът, сведен до същността си.
Познавам хора без формално дизайн образование, които са брилянтни дизайнери. И хора с магистратура по графичен дизайн, които нямат усет за решаване на проблеми. Разликата почти винаги е в любопитството. Дипломата не те прави дизайнер. Желанието да разбереш как нещата работят - то те прави.
4. Уменията, които не преподават
В университета учих теория на цвета, типография, композиция. Важни неща, без съмнение. Но някои от най-ценните ми дизайнерски умения идват от съвсем различни места:
От пътуванията: Да виждаш как различни култури решават едни и същи проблеми (навигация, signage, packaging) те прави по-гъвкав мислител. Японската система за навигация в метрото е толкова различна от берлинската, а и двете работят перфектно.
От готвенето: Следваш рецепта, импровизираш, учиш от грешки, оценяваш баланса на вкусовете. Звучи като дизайн процес, нали? Съставките са елементи, подправките са детайли, а презентацията е буквално visual design.
От спорта: Дисциплина, рутина, идеята, че прогресът идва от повторение, не от вдъхновение. Никой не е станал добър баскетболист, чакайки вдъхновение. С дизайна е същото.
От филмите и музиката: Ритъм, темпо, настроение, емоция. Добрият дизайн има ритъм, точно както добрият филм. Има моменти на тишина и моменти на интензивност.
Формалното образование ти дава инструментите. Животът ти дава перспективата (и да, играта на думи е умишлена).
5. Защо разнообразният опит прави по-добри дизайнери
Има тенденция сред младите дизайнери да се фокусират само върху дизайн - Dribbble, Behance, дизайн подкасти, дизайн книги, дизайн YouTube канали. Разбирам логиката, но мисля, че е грешка.
Най-интересните дизайнери, които познавам, имат разнообразни интереси. Единият е фотограф. Другата свири на пиано. Трети е запален по градинарство. Четвърти обича да готви за приятели. Пети колекционира винил.
Всеки от тези интереси носи различна гледна точка. Фотографът разбира от светлина и композиция по начин, който не се учи във Figma. Музикантът усеща ритъм и хармония. Градинарят знае за търпение и сезонност. Готвачът знае, че понякога най-простата рецепта е най-добрата.
Ако целият ти свят е дизайн, дизайнът ти ще бъде ограничен. Ще изглежда като дизайн, направен от човек, който гледа само дизайн. Ще бъде технически добър, но без душа. И вярвай ми, разликата се вижда.
6. Обратно към детето с молива
Понякога, когато съм заседнал по проект (случва се на всички, независимо от опита), правя нещо, което ще ти звучи глупаво: рисувам с молив на хартия. Не wireframe-ове, не UI елементи. Просто рисувам. Каквото ми дойде.
Връщам се към онова дете, което рисуваше не за резултат, а за процеса. И почти винаги, след 15-20 минути, идеята идва. Не от рисунката, а от състоянието на ума, в което те поставя. Режимът на "просто правя нещо с ръцете си" отключва нещо, което screen-ът не може.
Мисля, че всеки дизайнер има подобен "reset бутон" от детството си. Нещо, което те връща в режим на игра, на любопитство, на "а какво ако?". Намери своя и го ползвай, когато заседнеш.
Заключение
Дизайн образованието не започва в университета и не свършва с получаването на диплома. Започва с детското любопитство и продължава с всеки разнообразен опит, който натрупваш. Най-ценният ти дизайнерски инструмент не е Figma, а начинът, по който гледаш на света.
